Необяснимо е, нали?

Когато загубим близък човек целия свят около нас рухва.  

Колко пъти сме чували фразата, че трябва да се научим да живеем в хармония със себе си. Лесно е да се каже, а още по-трудно е да бъде приложена в живота, особено когато трябва да общуваш на много нива. А връзките, които понякога искаш да разкъсаш са повече от неизброими… 

Казват, че човек се научава да живее според собствените си правила, които гради въз основа на отминали грешки. За мен това е повтаряща се история от която се уча и когато съм безсилен пред проблемите, не ми остава нищо друго освен да продължава да се въртя в кръг до безкрайност. Добре, че не ми се случва често! 
През целия труден път на живота всеки от нас се блъска в стени, понякога падаме, ставаме и страшното е, че не може да се върнем назад за да изберем по-лесен път, по-лесния начин. Винаги съм си представял, че съществува бутон, чрез който мога да натисна и да превъртя назав всичко, което се е случило. Искам да изтрия много неща, които са се случили. Искам да започна отначало, да спра за момент света и да поправя грешките от миналото. Една мечта, която никога няма да се случи както и този несъществуващ бутон. 

Оставам сам с пъзела на живота, който е пред мен и колкото да искам да преподредя всичко на правилното място, все някой елемент се изплъзва или все още не съм го намерил за да го поставя там където трябва.  

Понякога поглеждам към миналото и точно тогава не желая да почиствам натрупания прах през годините върху празното съдържание на стари етикети, от тези които никога няма да имат стойност. Може би защото са пропиляли истинската си цена във времето.

Тъжно е когато застана над някаква истина и тя се разкрие, колко е неудобна.  Така и не можах да разбера, защо трябва да крия собствените си недостатъци без да осъзнавам, че така няма да намеря убежище към вътрешния мир който ми е така необходим. Не мога да намеря дори подслон по пътя където съм скрил неизплаканите сълзи, а те текат като порой от дъжд. Неизказани думи, тежка мъка, състояния които ме преследват заедно с непоправимите думи и хора. Пазя копие от всяка една от тях някъде дълбоко скрити вътре в мен, а така ми се искаше да ги излича. Може би ако бях отворил правилната врата по пътя на живота бих изпразнил това ненужно съдържание от спомени … Казах ли, че преди дни намерих поредния етикет от миналото? И какво от това така и не промених нещата пред бъдещето. Остана ми поредното разочарование въпреки, че е  родено под ново начало, изпълнено със смисъл. 

В този живот ми остана единствено надеждата и топлината в сърцето ми. Днес отново съм над лабиринта и гледам неподредения все още пъзел с нещата от живота. Липсват  много парчета и картини, които никога няма да покажат тяхната тайна. Навън е зима и нейде в дълбоките преспи усетих и разбрах колко може да бъде студено сърцето. Малко и свито на юмрук, изтрило спомени за много любов. Някакви спомени, безвъзвратно отминалите моменти, с които мога да преподредя живота и да определя приоритетите си. Дано съм прав! А може би не, но това е истината, която всеки трябва да намери за себе си преди да сте изгубили силата да бъдете човек? 

Често сънувам сън в черно и бяло. Вървя по дълъг коридор и отвсякъде има заключени врати. Вървя и не желая да ги отварям, а гледам само напред по тясната линия на коридора, която блести и води към бъдещето. Вървя и сякаш отново и отново преживявам онези невъзможни моменти, които така бързо изчезват в небитието, защото потъват в дебрите на дълбоките и празни спомени. 

Днес сънувах с отворени очи и в ясното си съзнание се опитах да преподредя всички малки детайли които ми липсваха от миналото. Щях да създам поредното копие на някакъв вид уникалност в която да живея. Сега, искам да бъда с мечтите си, които са хубави, красиви и ме карат да се чувствам блажено. И бавно се връщам към реалността в тесния коридор и дръжките на вратите, които се забиват болезнено в крехките ми ръце. Искам да отворя някои врати, жалко, че през времето забравих да взема необходимия ключ за да го направя. Сега дори няма да бъда наранен и ще се предпазя от следващата глупава грешка. Ако се върна назад сигурно бих събрал по пътя всичко ненужно и да го изгоря в буен огън.

Понякога си мисля дали си струва да живея и да вървя през целия път на живота, който е само едно пламъче, едно изгарящо желание. А след като угасне остава само тъмнината на небитието и  неизвестното. Отново загубих близък човек, за пореден път...