Аз съм издънка за атмосферата, когато става въпрос
за моето писане. Защо
ли? Защото обичам да пиша навсякъде и по всяко време.
Всичко започва оттам, когаато идеята се заражда в
главата ми и остава да узрее. След време в един неочакван момент редовете
започват да се нижат стремглаво в мисълта ми. Последният път се случи когато
бях в Париж. Бях с дъщеря си и пиех кафе
в артистичният квартал Монмартър. А миризмата на кафе в Париж и пресно изпечени
кроасани сутрин е пословична. Точно там ме
игнорира онази вътрешна сила за минута, две от шумните разговори и свежестта на
въздуха за да запаметя мисълта в редове.
Обичам да ходя в библиотеки, обичав да разгръщам
книги и да се наслаждавам на техния мирис. Книги написани от автори, книги създадени
от истории и преживявания, така както и аз пиша.
Обичам да гледам през прозореца на хотела в някой
град. Всеки път съм страшен късметлия, защото винаги случвам на красива гледка,
това ми дава винаги повод за размисъл. Дали пък гледката не ме търси нарочно? Защото
съм виждал толкова много пейзажи през
тези прозорци. Старинна Прага или Виена, слънчева Барселона и още по-помпозния
Мадрид. Величествените сгради в Ню Йорк или спокойствието в Торонто? Беше отдавна, когато усетих и топлината на Тихия
после и на Индийският океан.
Най-спокоен се чувствам в собствената си градина
през лятото. Обичам да седя отвън на масата под верандата и да ходя бос в свежата
зелена трева. До мен се е излегнало любимото ми куче и въздиша тежко от умора. Обичам
глъчта на децата ми, жуженето на малките мушички около мен и далечния рев на
двигател от преминаващ самолет.
Отново искам да съм на път. Отново искам да се
събудя в някакъв град, в хотелската стая и да бъда насаме с пейзажа разкриващ
се от прозореца и.
Всъщност какъв писател съм аз дори нямам творческо
бюро, където да се чувствам като такъв. Аз съм поредният номад, който бяга по
света и търси своето творческо пространство. Аз съм раздавача на странни чувства
изглеждащи по странен начин. Последно писах във влака. Бях сам, насаме с
мислите си. Отвън картините се сменяха от снежни дървета до обширни полета
огряни от зимното слънце. Беше тихо и студено! Някой ме беше нарекал - търсачът
на пространство. Защото никога не мога да намеря подходящото място.
Дори и на хиляди метра височина седящ до
илюминатора в самолета, наслаждавайки се на синьото небе с реещите се пухкави
бели облачета обгърнали нежно свободата на моята мисъл. Няма и не съществува идеално
място където всеки човек може да се чувства артист. Поне за мен! Каква ли ще
бъде следващата ми среща?
Няма коментари:
Публикуване на коментар