Спасение дебне навсякъде

„Потъва презокеански кораб. Наш сънародник по чудо се спасява на необитаем остров.
Минават години, но той някак си оцелява до деня, когато към острова се приближава кораб под български флаг. Нещастникът пали огън, за да го забележат, тича по брега, маха отчаяно ръце. От кораба се отделя спасителна лодка с един моряк.

- Капитанът ви изпраща новите вестници - казва морякът. - Моли ви да ги прочетете и да решите струва ли си да се връщате...“

***

Истинско чудо се случи, започнах отново да пиша. Но не дългоочакваната книга, която все още отлежава някъде в компютъра, а чисто и просто някакъв материал, малка статийка, нещо за душата, нещо като анализа или споделено с вас..., глупости няма да ви занимавам с битовизми, защото не знам откъде  да започна най-напред. Дали да отворя дума за новите ни избраници или несвършващата икономическа криза, за празниците, които са толкова много, а кратуните ни празни.

Мисля, че е редно да ви разкажа за всичко това, което ме вълнува от доста време, защото е продиктувано от една причина. Живеем под слънцето и то е виновно за всичко. Всъщност кризата, тя не започва от джоба ни, а от главата! Всичко е заради пуста глава на раменете, заради нея си патим и знаете ли защо, от простотията си, от невежеството си, от бездуховността си. От максимата "пари ми дай, акъл не ща"...

Понеже в държавата ни напоследък е „перманентен“ празник, не е прилично да се говори така, осмиващо и осиращо както го правят напоследък нейните поданици. Държавата... както винаги тя е тази, която го отнася. В едно с нейните лидери и пълководци и разни там началници, министри, депутати и проче. Само, че бодрия и патриотичен български дух отдавна не е излизал от изгубената някъде Аладинова лампа забравена от времето на турското робство и забита през девет планини в десета, през девет реки в десета и така до края на... приказката.

Защо при толкова много будители народът ни е тъй заспал?

Между впрочем, ако икономическата криза е толкова страшна, че вече десетолетие не излизаме от нея, то духовната криза е още по-страшна, защото понятията за честност, почтеност, вяра, величие са толкова отвлечени, колкото и онзи текст, от една народна песен, която всеки знае:  как народността не пада там, дето знаньето живей... Само, че има една голяма разлика, таз народност не живей, а живурка, направо жми и крепи на косъм онзи огън, който дава сила и вяра.

Когато става въпрос за вярата е редно да отбележа, че България винаги е повеждана първо от духовните си водачи, за да може клетия народ да събере дух, вяра, единство, сили за преодоляване на бедствията и катастрофите, които я следват през годините. Но по стара българска традиция, отново ни изненада един факт,  че вместо да бъдем обедини, отново ни завзе завистта, злобата и продажността. Все „олимпийски дисциплини“ на които сме достойни златни медалисти! Стига да ги има като спортове в Олимпиадата. Или в кратце казано изпуснахме питомното, сега гоним дивото. Само, че в гонитбата така сме се увъртели у калта, че никой не може да помогне на клетия народ да го измъкне от тази кал, вече няколко десетилетия.

 Какво пък, народа сам си избра тези, които да го спасяват. Но един въпрос, само един ме мъчи наскоро. Дали някой си направи труда да прочете биографиите на тези „измъквачи“ от калната истина. Някой направи ли си труда да отхвърли вече известните на всички до болка бизнесмени, адвокати, нотариуси, лекари, партийни функционери, хора от бившото ДС, издатели на жълта преса, порно издания и прочее субкултурни атрибути.

Отново тези ли лумпени, трябва да пишат българските закони? Защо тези полуграмотни нещастници трябва да бъдат за пореден път в кулоарите на парламента и да натискат уморено копчето за гласуване и да смучат кръвта народна за собствен просперитет и разкош? Защо? Защо този уж буден народ, /както цитира историята/ не избра някой писател, музикант, жудожник, философ, поет, композитор, някой от истинската интелигенция на България, който притежава истинската дарба да твори и да помогне за събуждането на този заспал народ. Истината е, че последно цитираните, всички те са излишни и дори вредни за тъпата политическа класа на България, защото притежават почтеност и морал.

Какво направи народът със своята свобода и имал ли е изобщо свобода?

Честно да ви кажа, омръзна ми от тези – игри на късмета. Само преди няколко месеца  на улицата изкочиха разни професионални революционери, едни плужеци изпълзяха и оглавиха протестите на „леви“ и разни „чегевари“, чавеси“, „фесове“, редовните „червени бабички“ и други. Вдигнаха лозунги, насъскаха народа за национализация, за излизане от НАТО и Евросъюза и с още по-безумния лозунг: „Да си върнем България!“ На кого, след като социализма умря преди двайсет и три години. И в каква посока искате да връщате България, към Русия или Анадола?

Спомням си за един случай когато бях преводач на едни французи точно преди да падне социализъмА. Бяха шахматисти и спечелиха някакъв турнир с дебела парична награда. Толкова голяма, че можеха направо да си купят я автомобил, я апартамент в някой по-засукан софийски квартал. Решиха „другарите“ франсета, че трябва да обменят парите във френски франкове и дружно потеглихме към единствената Българска национална банка в Социалистическа България. Те, франсетата нали бяха заклети социалисти и бяха дошли с голямата кошница, да видят и събират плодовете от соца в развита България. Но дезоле, шанса не беше на тяхна страна. От банката им отговориха троснато: - Не може! ... Пуркоа? – питат опулени те? Парите са си наши, може да си правим каквото си искаме! Шефът на банката мазно и любезно им отговори: - Ето това са истинските предимства на социализма, може да ги харчите на воля само при нас! – как се прави такъв превод ... текст народен.

Истината обаче е болезнена и трудна за асимилация. Особно във времето, когато чалгата, булевардната простотия, лъжата и завистта са на почит, а да речем истинската литература и културата са със затихващи функции. Болката на България и на българина е голяма. Няма и надали ще има шанс съвременното поколение за по-добър живот? Резултатът е ясен. Всеки ден всички си мислят, че соц-а си е отишъл безвъзвратно, но това не е така, само като се има предвид, че близо 600 000 души в София /пенсионери/ наследниците на Соц-а те гледат и заливат с култови думи и реплики. В този случай е почти невъзможно да живееш цивилизовано и то в съвременния век. Особено когато Серьожа се опитва да командва парада. Независимо от това, че по пътищата никъде не можеш да видиш стар ВАЗ или Трабант, но пък каква е ползата от хубавите лъскави коли, които можеш да караш по старите разбити пътища. Все едно да правиш сравнение с това да работиш в съвременен луксозен офис и някой вмирисан на умряла норка кабинет забутан я в БАН или СУ.

Наскоро открих стара снимка на стар ВЕФ – руско радио, с мъка констатирах, че младите днес никога няма да видят подобен уред, или примерно някоя мебел или прибор, от който да „ти се хили някой петгодишен преизпълнен план на БКП“.  

Безспорно, разкъсаното ни историческо развитие си е казало думата и е увредило дори генетично съвременния българин: ние нямаме един изцяло извървян период, развитието ни е с „ускорени темпове”, т.е. вечно наваксваме и изпълняваме „петилетките в съкратени срокове”, правим за „години онова, което другите – за столетия”. И, естествено, не го правим добре, защото е невъзможно!

Така в нашата ежедневна участ се преплитат и комбинират по най-лошия начин различни влияния –  криворазбрана цивилизация, криворазбрана демокрация. Трудно е да отделим пагубното комунистическо влияние, допринесло най-много за провала на националните добродетели, но пък за сметка на това  негативни качества са унаследени, и дори развити през годините на страшния култ. „Боклукът“, сред който живеем, е явен и е едно от най-очевидните доказателства. И не е никак случайно, че антикомунистическите митинги родиха спонтанно възгласа „Червени боклуци!”.

Всъщност повече коментар не е нужно. Казах си „мъката“ за край трябваше да пусна някакъв виц, както правя винаги. Но този път започнах с виц и ще завърша с едно неразрешимо противоречие, което най-добре е изразил Иван Радоев в пиесата „Биволът”.

Майката на главния герой – селска женица - изрича следната реплика:

„Народо е убав, ама ората са калпави!”.