Обичам да цитирам известни личности, защото в техните думи има толкова много истина, толкова много мъдрост. Това, което искам да напиша, е моята истина, моята изстрадана мъдрост.
Оскар Уайлд е казал: „Всички сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите.”
Искам да бъда от тези, които гледат към звездите! Съвършен живот няма, съвършени хора също. За да видиш красотата на летния залез, не се изисква непременно да има облачно небе. Но за да има дъга, са нужни дъждовни капки, както сълзите се стичат по бузата, за да достигнат устните. Сълза и усмивка – най-точната метафора за истината на човешките сетива. Ако твоята истина е незабележима, това означава ли, че трябва да тъгуваш? Винаги съм се възхищавал на нощното небе с милиардите светещи звезди. Време, когато всички спят, а кой вижда всяка сутрин изгрева? Кой!? Здрачаване и разсъмване! Този кръговрат на живота ме влудява. Така и не разбрах, защо в този живот някой винаги може да те превърне в глупак, когато всъщност може би си ангел?
Усмихвам се много, от години насам. Усмивката е моята любов, моята защита, която нося през сълзи и в болка. Дори тогава, когато изпитвам безгранично щастие и приказна любов. Преди време погребах майка си… така и не пожелах да споделя колко пречистващо ми повлия тази смърт. Малко вероятно е някой да вникне в думите ми, защото хората търсят повече насмешката от несполуките, отколкото истината в думите! Така и не се научих да бъда сдържан и всеки път, когато виждам как ще разбия главата в стената пред себе си, не мога да спра гнева в мен, който да изкрещи и да предотврати смазващият удар. Някои се чувстват доволни от това, а след това... не знам? Сигурно защото не могат да коригират мислите си или не могат да изтрият написаните думи?
Изтрити или не, думите винаги остават и се запечатват, щом веднъж са написани. А при сивите хора - не можеш да изтриеш тяхната посредственост. Знам, че окованата душа иска свобода, жадува я, но тя не може да се пребори със страховете и комплексите си. Mен не ме е страх от оковите, колкото и да са здрави. Има хора, които никога не се освобождават от тях, нямат и намерение да ги разкъсат, за да полетят. Напротив, затягат хватката около себе си, като здрава и ледена стена, обвита в някакви илюзии. Навярно е трудно, но и приятно да се събуждаш с усмивка и да заразяваш хората около теб с нея? Сигурно съм споделял, че от всичко на света най-много мразя загубените души, а навсякъде около нас е пълно с такива! Особено тези, които плащат постоянно данък „хорско мнение”. Толкова еднотипни, безлични, до болка познати, прикрили със слънчеви очила лицето си, за да скрият сивотата в душите си. Трети пък си стоят в тъмния ъгъл с огромните розови очила и чакат някой да им поднесе наготово живота. Лесно е да избереш този път, нали? Хората никога не успяват да вземат живота в свои ръце, просто съществуват по силата на обстоятелствата и с това се приключва мисията им на земята. Жалко за цял един изгубен живот в сиво! Когато си изкушен да съдиш, не забравяй, че всички ние сме едно цяло и всяка човешка мисъл отеква във вселената, докосвайки всеки и всичко!
Йордан Радичков беше казал: „Добрият човек ще познаеш по огъня. Злите хора оставят след себе си пожарища, добрият човек оставя след себе си огнище.” В душата ми са бушували множество пожари, а през годините се научих как да ги потушавам и да се поуча от техните послания. Някои огнища запомних завинаги, те тлеят и въглените са все още живи. Но няма нищо по-тъжно от угаснало огнище. Занапред ще разравям винаги жаравата, за да не угасва надеждата. Защото всяка мечта отнема време, а то се изплъзва бързо около нас. Така, както щастието зависи от това да се научиш да гледаш отвъд несъвършеното. Така както сълзата казала на усмивката:
– Завиждам ти, защото си винаги усмихната.
– Недей - отговорила и тя! Твърде често се усмихвам, за да скрия своята болка.
Редактор: г-жа Елена Лалева
Няма коментари:
Публикуване на коментар