Малките момичета и момчета са вече големи жени и мъже. Хора поели живота си с цялата слава и блясък, падение и мизерия и отговорност. Искам и същевременно не искам да ви отведа в онова време, когато бяхме деца, когато нямахме грижи и играехме на воля. На спомена не му трябва някакво превозно средство за да пътува. Той е останал дълбоко в паметта, в сърцето. Често си спомням моменти от детството. Когато разказвам на децата ми за това време неволно очите ми се насълзяват. Задавам си поредния въпроса, не бяхме ли тогава по-чисти, по-истински?
Всъщност опитах се да си спомня, кои са най-ярките спомени от детството ми? Когато се върна назад в онези дни, се виждам отново аз, момчето, което правеше бели след бели, дете без граници, един неограничен детски живот на кварталния гамен. Такъв какъвто бях аз!
Често когато гледам лицето си в огледалото и виждам чертите на челото, се питам как ли съм оцелял през цялото това време? Какво ли не се е случило, а всъщност истнската равносметка се състои в това, че съм имал шанс да доживея днешните дни. Поглеждам отново в огледалото и виждам, как детската физиономия вече се е променила, отражението не същото.
Някъде в интернет прочетох следните неща за детството. Нещо, което искам да споделям с вас, с болка, с тъга и много смесени чувства.
„Като дете се возех в колата на татко без предпазен колани без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите на къщите не се заключваха, както и шкафовете в къщи . Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска, нали?”
С нескрита тъга си спомням онези часове и минути, когато в махалата си правехме самоделни колички от дъски и лагери. Никой не се замисляше за това, че било опасно! Едва когато летяхме надолу по улицата се сещахме, че сме забравили да им сложим спирачки. Спомням си часовете, когато играехме на фунийки по строежите и имахме „страховито” оборудване, защото трябваше да сме заредени с много фунийки. Най-добрите се правеха от списание „Паралели”, което беше моята библия към големия свят.
Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление. Вечер стояхме на пейката пред кооперацията и си разказвахме небивалици, вицове, гледахме звездите и прелитащите самолети. Никой не знаеше какво го очаква в живота, а той беше пред нас. Естествено през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме, родителите ни нямаха мобилни телефони, нямаше GPS–и да се ориентираме, имаше привиден ред и спокойствие - представяте ли си!
Спомням си летните горещи дни, когато няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой нямаше болен или заразен от някоя страшна болест. Спомням си как се редях на опашката пред киното за билети и пропусках поредния урок в школата по музика. Но удоволствието беше незаменимо. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 200 канала кабелна телевизия, интернет. Но пак се връщам на най-щастливия момент от всичко това. Ходехме цяла тълпа хлапета на кино и след това обсъждахме горещо филмите, кото всеки си присвояваше някоя роля.
Казвам ходехме на кино -защото нямаше дори видео!
Интересно, кой каква роля избра след това в живота?
Е, добре поне, че имам спомени, и приятели. Вече не е така, навремето излизахме от къщи и ги намирахме на улицата, в сладкарницата. Ако някой ми трябваше, отивах у тях и се виждах с него. Просто така, без предварително обаждане! Интересно как се справяхме сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели? Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой не му прорастна дърво в корема.
През междучасията в училище се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Тичахме в училищната лафка и си купувах топло ухаеща баничка с боза или „Етър”. Бях доволен от това, че нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме отговорни за последствията. Често се биехме с децата от съседната махала и ставаше горещо, ходехме порязани, в синини и натъртвания или си чупехме някоя ръка – но никой никого не съдеше.
Смятахме, че за всичко сме виновни самите ние. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше, защото ние бяхме обикновени хора. Нямахме допир с тези, които бяха деца на „партийните величия”.
Странно или не, но родителите ни винаги вземаха страната на закона, за да могат да ни покажат – какво не трябва да се прави. И, така малките деца станаха възрастни хора, които имат свои деца и … можете ли да си представите … но такъв е кръговрата на природата!
Хайде сподели – какво си спомняш от детството?
Няма коментари:
Публикуване на коментар