Кокоши страсти, които се превръщат в... краста

Католическият Великден отмина подобаващо, папата дръпна поредната прочуствена реч от балкона на Ватикана, а хиляди християни държаха кръстчета и го гледаха в захлас, сякаш очакваха наистина Възкресението да се случи. Да, ама не - всички останаха само с голия екзалт породен от папските слова за мир, благодат и още нещо. 

Всъщност празникът не е празник, ако няма хапване, пийванe, почукване с яйца, събиране на шоколадови яйца (стара традиция, която е популярна по нашите северни ширини). На фона на целия колорит от ухания на печено агнешко, беше къкрещата супичка със спанак която съпругата ми приготви и още няколко салати за разкош за да посрещнем подобаващо първи април! Не, не денят на шегата, а този на светлината, на надеждата и на зараждащия се нов живот. Някъде между всичко това несъмнено ума ми беше обзет от вечния сакрален въпрос: първа е произлязла кокошката и след нея яйцето? Един объркващ фолклорен елемент, който ме хвърля буквално в музиката, в пеща и накрая съм толкова добре изпечен в собствения си огън или както на френски език се казва – je suis cuite !

Много пъти съм премълчавал някои неща от чиста скромност за да кажа, че на Великден не може без яйце, без агне или зелена хрупкава салата от маруля. И когато спомена яйцето (отново) не мога да пропусна факта, че то е изходено задължително от някакво животно. Не е задължително да бъде кокошка, може да е патка, гъска, пуйка, токачка, паун или за разкош защо не - крокодил... напълно е възможно? Нали? Крокодилът също снася яйца, ако може да се нарече крокодилка женската.

По тази причина страдащите от кокоша слепота няма да обърнат внимание на тази подробност, въпреки, че е очевадна. Но какво пък изкуството изисква жертви. А по време на Великден то придобива такива висоти извън арт средите когато се развихрят едни несбъднати молитви и преливания на цветове. Традиции ще кажем ... от които ум да ни зайде!

Само завистта е вечна и винаги изниква на преден план като задължително чувство, защото децата по деЦки започват да се заяждат – на мама яйцата са по-хубави, на баба яйцата са най-добре боядисани и става една неразбория от типа гладна кокошка, просо сънува. Ама нъц! Няма просо, няма глад, има само плодовете на завистта и след това на червеите. За съжаление няма как да научим децата да бъдат толерантни, както и да научим яйцето да уважава кокошката. Нали? Невъзможно е?

Още от сега очаквам с нетърпение велики четвъртък когато домакините ще започват да боядисват яйцата, а този артефакт или за да разберат значението на думата някои "кокошки" чийто ум е по-малък от този на щрауса – яйцата се превръщат в произведения на изкуството. А за по-екзалтираните ще наречем това време "Дни на яйцето". Някой скулптор може спокойно да му издигне паметник или музикант да му посвети песен. А защо някой пишещ събрат или сестра да му посветят ода или подобен фейлетон възхвала на тема: Яйцето или кокошката? Дилема някаква! По Великден няма българска къща, която да не се снабди с боя за яйца и бели яйца, които да бъдат оцветени. Иначе казано положителното от празника е поредният прираст към българската икономика. А като си помисля колко снимки на яйца и козунаци ще залеят социалните мрежи още от сега ми се иска да не ги отварям. Други пък преродени в съвременни ненужни патриоти и националисти ще започнат да ни поучават нас  непросветените слепци за какво точно служат боядисаните яйца, какво е значението на празника и как точно трябва да се празнува. Всяка година едно и също, само дето годината е различна, а пък честно да ви кажа яйцето не е чак толкова специално в ежедневието извън празничните рамки на Великден. В делнични дни то служи за застройка на супата, за заливка на мусаката, за това да бъде пъхнато в рулото „Стефани“, с жълтъка някоя домакиня може да намаже „Бабината питка“, а с белтъка ех, с белтъка се правят едни целувки... стара е традицията да бъде споменат факта, че всички певци по света пият по едно прясно яйце преди да изкочат на сцена... глупости! Поредната версия за диверсия. Едва ли Селин Дион или Барбара Стрейзън носят яйца в чантите си за да могат да да изваят гласове, като... сладкопойни чучулиги. Не като кокошки, защото нямаше да има кой да ги слуша. И като гладни кокошки щяха да заминат под ножа за да свършат в нечия чиния и после пак да спомена пустите ... червеи. В София има толкова много известни монументи кръстени я на лъвове, я на орли или други животни. Защо да няма място, което да носи името на „кокошката“? Има толкова много необясними неща и толкова неназовани местности така, че един „кокоши гъз“ няма да бъде в излишък.

В дните на страстната седмица нищо друго няма значение освен поредните кулинарни страсти, които в последствие могат да се превърнат и в кулинарни красти. Преди празника, когато природата възкръсва за нов живот, а хората са в очакване на нови надежди, един въпрос ме тормози дали това не е само повей на вятъра от който ще лъха само поредната безнадеждност. В залъгване за по-добър живот за тези, които от години чакат промяната, а пък тя все не идва.

Такива са моите страсти, които може да ги наречете и красти. Такъв съм аз черноглед и колоритен защото цветовете остават по яйцата, дрехите, живеят в природата, а крастата – тя ходи по хората за да си чешат това и онова по разни места, където може и да не ги сърби.

Между другото колко мъртви възкръснаха?