на леля ми Елена...
Напоследък не ми е до писане, защото ме е обзела философската тръпка на дълбоките размишления. Не знам точно какво е значението на думите изкачащи изпод клавишите и дано да е от типа - от игла до конец или противокативната вечна дилема, която ме мъчи дали да си взема ли жива катеричка или защо да не скова кочина и да се наслаждавам на грухтящо розово, пухкаво и вкусно прасе.
Малко философски поставям въпросите тази вечер, дори са леко преувеличени, защото все едно е да искам на сцената на Народния театър да се проведе вечер рецитал с „най-великите” гласове, коси, цици и гъзици от чалга поп-фолка. Няма и не може да съществува и грам сравнение – в театъра да се вихри пародия на изкуството? А изкуството, е болка, тъга, фантазия и чувства. Може би има още подходящи сравнения с които мога да го определя, но е срамно ако не кажа, че изкуството е една хронология на човешкия живот и страдание. Защото точно така великите писатели са създали едни от най-завладяващите и истински книги, а те сами по себе си са разказани истории ... или както ни учеха по литература ... поредната дисекция на чувства и размисли.
В живота обаче, само „истинските глупаци” са щастливи, а тези които пишат са и остават всичко друго но не и глупаци. Същото мога да кажа и за тези хора които си мислят, че в тях живее Бог, а пък аз съм по-скоро от страната на дявола. Противоречия нали? Да му мислят тези, които имат в гъза си само глисти, защото има само един миг между истинското изкуство и плагиатството, между миналото и бъдещето и това е живота в целия му блясък, слава, огорчение и сладост.
През годините се научих да оценавям кое е най-важното и кое не е! Не беше трудно, но така и не разбрах тези, които просто се оставят недооценени, изпълнени с негативни мисли и болката в душата за това, което не могат да направят или да бъдат. Ще кажа, някакви прототипи на „Несбъднатите молитви”, нали? Аз пък никога не разбрах какво е страх от неизвестното или непознатото. Научих се да живея и да вземам решения сам без да очаквам чуждо вмешателство, защото точно тези съвети, са най-страшните и най-безполезните. Такъв съм и до днес, разбивам въздушни стени с това, което не умея и не съм си и помислял и за миг да се отказвам. Никога!
Днес отново се чувствам специален и изпращам поредния тежък ден и отново пиша. Пред мен ухае горещо ароматно кафе, мечтая за догаряща цигара и в малката стая звучи тиха музика. Нямам настроение да захващам сериозни въпроси и да чакам още по-безумни отговори защото трудно схващам причината, а пък отговорите са все еднозначни. Чувствам се тъжен, уморен и понякога така, сякаш току що съм издоил крава... няма да ви разказвам истории защото тази вечер съм погребал черният ми хумор, който обожавам. Не за друго, защото от подобно човешко остроумие не могат да се отърват дори и мишките с хората или още по-страшно, тези танцуващите с вълци. В началото споменах изкуството, а как ми се иска да завия и аз като един продран козел в стил Тигре, Тигре... но уви готините момичета харесват само лошите момчета. Такива като мен са били и остават винаги във веселата част на програмата. От тези, които анализират това и онова и винаги са различни от тълпата до края на дните си. Нещо като онова шибано и малко грозно патенце, което е живяло някъде в покрайнините на града и изведнъж се превърнало в изящен лебед. Фантасмагории, все едно някой се опитва да издуха старият прах срещу лицето ми, а аз отвръщам без колебание: Сори дарлинг, но съм алергичен към прахта. А вие алергични ли сте спрямо себе си.
Влизам под душа и пускам силна вода с едри капки, готови да убият и последните неразумни мисли изтичащи от главата ми. Някои правят това упражнение за да се сдобият с велики идеи и мисли и да търсят творческо вдъхновение. Аз искам да се изпразня от подобно състояние. Искам да няма нищо от ненужните мисли, само прах, алергия и както се казваше в онзи стара народна мъдрост: и вълците сити и агнетата цели, само на овчаря вечна му памет и Бог да го прости!
Преди ден се изложих публично и дори предизвиках смях в себе си. Не бях изпадал в подобно положение от години, но какво да правя, на всеки му се случва да се почувства като онова висше смущение, което може да настъпи между двама души, когато погледите им се срещнат в ключалката пред чужда врата! Този неловък момент от живота когато всеки уж знае как да живее. А грешката идва от това, че липсва щастието, любовта, приятелството! Ако трябва да цитирам много близка моя приятелка тя би написала следното: Килни си капата и продължавай напред и не му мисли много!
Благодарен съм за това, че в личния ми живот преобладават в изобилие приятни и хубави моменти, много от които имат изключителна стойност. Най-малкото защото никога не съжалих за това, което пропуснах, най-малко за това че обичам, че съм обичан и продължавам да вярвам в истинското приятелство и вечната любов. А знаете ли колко е приятно да се обадиш на близък човек и чуеш гласът му и мислено да му пожелаеш чрез поредната глупава шега - обичам те! Липсваш ми! През годините не спрях да пътувам. Даже напоследък съм очуден на себе си, че нямам желание както преди да хвана самолета и да полетя към далечна страна. Изживях толкова велики моменти в небето и на земята, сякаш бях част от една голяма и красива приказка, с нейните добри и лоши моменти. Светът трябва да бъде опознат, както и изкуството и бита на живот у различните народи, това е моетоистинското богатство. И не пропуснах този шанс, напротив оползотворих го както подобава. Преди дни отворих една голяма картонена кутия пълна със спомени, снимки, предмети които пазя от години.
Събирам разни неща, на пръв поглед незначителни предмети, но с годините се превръщат в много скъпи спомени. Запазил съм такива дори от детството си. Държа стара снимка, отдавна правена и отново усещам жив спомена чрез нея, обичам да се усмихвам и да чуя онова щрак, което прави спомена вечен. Споменах ли, че слушам музика? Класическо пиано, изпълващо стаята ми с нежни акорди, а музата ми е в апогея на небесен екстаз и от клавиатурата изкачат думи, много думи.
Обичам светът когато сутрин се събужда и става още по-хубав, обичам тшината на спокойствието и топлината на снега. Обичам да изразявам себе си без да си налагам граници или правила. Не е истинско, когато съществуват ограничения, а те не са моята цел на живота. Трябва да му мислят дребните хорица тези, които не виждат и не оценяват живота около себе си, а живуркат в собствената си мизерия и ограниченост. Дори и едно - Майната им, не означава напредък, но го казвам и продължавам напред. Винаги съм бил инициатор на тъпи идеи и щуротии и не ми пука за обвиненията на хората дали спазвам правилата на живота или не? Някакво безумие за вас, а за мен е начин на съществуване! Защото така се създава изкуството във всичките му форми и затова живея за този момент когато става сътворението.
Пак е нощ, а нощта ражда нова луна, нов ден, слънце, цяла палитра от цветовете на природата обградена с невероятното вълшебство от креативност. Животът ми е истински и специален, заедно с хората които живеят в него с тези, които обичам и които никога не ме предадоха през годините!
Брюксел – 2012г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар