Един ден

Беше един обикновен ден както всеки друг. Излязох навън и хванах пътя към работата. Отмервах крачка след крачка по неравния тротоар, познавах всяка плочка, някои дори назовавах с имена. Отново е утро, изпълнено с много динамика, прокрадващо се слънце и вечен лабиринт между старите сгради на града. Влязох в близкия бар и си поръчах дълго черно кафе.

Едно бледо отражение на моята душа през последните месеци. Исках да унищожа миналото и да взема нов полет към небето. Уви!

Не бях направил първата крачка. Отпивах горчивата течност и гледах малката червена кутия пред мен. Имаше пръстен, исках да и предложа брак, но не знаех как? Нямах смелостта да застана пред всички хора и да падна на колене, за да направя това. Ако можех, щях да крещя, а не да се радвам. Чувствах се като хлапак и нямах представа как ще свърши този обикнновен ден.

Гледам малкия диамант, от който струи загадъчен блясък. Имам чувството, че пия това кафе с часове. Не мога да събера мисли и чувства в едно, страхувах се от „нещата от живота”. Човешка психика, изпълнена със страх, надежда и неизреченото: Обичам те!

Беше късна есен. Имаше много паднали кафяво-жълти листа по земята. Влязох в близката църква. Исках да се помоля за Божията благословия, за повече смелост, за късмет в любовта, за истинско дете. Исках някой, който да ми каже след години: -Татко, обичам те!

Това беше през септември, а днес е 21 март, нашият празник. Спомням си този ден преди толкова години, а като да беше вчера. Сърцето ми туптеше лудо. Бяхме притиснати в онзи скърцащ трамвай, погледнах в очите ти без да знам какво да продумам. Усмихвах се и те притисках силно до себе си. Една силна вътрешна борба, примесена с тъга. Дните минаваха, лошото беше дошло и си отиде, а аз все още не можех да преживея съмнението, че си тръгваш от мен. Една надежда беше останала и ме крепеше, защото знам, че истинската любов не си отива ей така. Помниш ли? Това беше нашата история. Държа ръката ти и отново минава онази любовна искра, която ни събра. Усмихваш се и знаеш колко много те обичам.

Август е! Отново сме заедно и пред нас е цял един живот. Отидох до гроба на надеждата и сълзите ми потекоха сами. Бях преминал през всичките кръгове на ада. Топлият вятър изсушаваше сълзите. Един красив ден, озарен с изгрева на слънцето, си отиваше и ни оставаше неповторимото зарево на залеза. Нашият ден! Заспивам, а ти отново си до мен. Дали това е истинската любов? Струва ми се, че цял един живот не е достатъчен, за да се насладим на нея. Всъщност, ти съгради мечтите ми, ти ми помогна да открия  любовта.