Писмо до Филанкишията...

Отново е безсънна нощ и пиша. Каква нощ само! Тъмно и вали. Някъде в далечината се чува вой на куче и полицейска сирена. На лоше е! Отнякъде притичват мърморещи и недоволни хора от ситния дъждец,  който се сипе тихо върху земята и в тази страховита нощ не ме влече към сън, а за размисли случайни. Днес отново се оказах безсилен пред човешката завист и злоба. Отново попаднах в онзи омагьосан кръг от шарки и генномодифицирани прозрачни индивиди, които наричам с охота - хора с две сърца. Но за мен са - хората без сърца! Някакви хора, попаднали в собствените си бълвочи от задоволство, което ги кара да притичват и припълзяват по гънките на понятия, които не разбират.

Понякога си мисля, че трябваше да стана снайперист, просто не знам, дори си помислих за миг, че мога да ги очистя по единично без дори да слагам мерник за нощно виждане. Но после си спомних, че планетата е пълна с гадове и врагове от които никога няма да може да се отървем, а те се раждат още и още. Не си мислете, че използвам някакви скрити наименования под прикритие, не! Защото в повечето случаи всеки от нас се сблъсква упорито с разни папилярни индивиди, които нямат ирис, нямат цвят. Само някакво блуждаещо тяло с инсталирана реактивна система между двете задни бузи. И това ако не е тандем, здраве му кажи.

Не знам защо именно днес се появи онова чувство с което се сблъсках преди няколко години, когато все още четях книги. В някои случаи близките ме обвиняват, че съм върл привърженик на мемоарната литература. Няма да крия, следях я с интерес и понеже дал Господ книги всякакви и колкото автори, толкова и произведения, а те са безброй. Случваше се дори да гледам след това с не дотам активен интерес и филмираните заглавия, които оставяха поредното разочарование от несбъднатите ми мечти по истинската същност на книгата. Но, няма кой да обвиня в това мое разочарование. Не е хубаво да критикуваш нещо без аргументи и то майстора-създател. Но стига съм увъртал, толкова голям увод не съм писал от годините, когато държах да бъда много подробен и убедителен. Пък и всичката Мара втасала, вместо да си оправи съдържанието, решил на филанкишията писмо да праща.

Но нейсе, навън все още е нощ и се чудя дали утрото няма да е още по-тъпо от вечерта?

Както и да въртя редовете, думите, изразите достигнах до извода, че няма нищо по-лошо от разочарованието да имаш лошо време. Чета и препрочитам много написани думи и изрази, но вече не на книга, а в бездънното интернет пространство. Някъде даже мернах изказ от изтъкнати езиковеди, че българите имали все повече и повече ниска езикова култура. Нищо ново под слънцето. Докато съществуват диалектите, истинска българска реч няма да се чуе. Това е и богатството на един език, неговата същност и очарование. Нищо, че „мьекането“ вече обгръща цялостно ежедневните изкази и ръзсъждения от политици и обикновени хора. Друг обаче е въпроса дали трябва да търпим разни празноглавци да ни занимават витиевато и никога категорично с приказките си, които нищо не казват?

По света хората правят чудеса и откриват новостите във живота, радват се на всичко, което е прогрес, а родолюбивия нашенец още не е научил правилно езика си на говор и тръгнал и той да се прави ербап демек. В тоя ред на мисли, вместо всеки ден от розовите и напудрени информации за градински партита, надути цици и гъзици, поне правилно да бяха списвали разните му там журналисти вместо да бодят ушите ни с неразбираем диалект. После защо всеки ме сочи за прост човек, „от релсите излязъл“. Но какво да се прави, преди години се възхищавах на диалектическия материализъм, сега дойде ред на новите диалектици, които само на диалект говорят. Няма край това бреме братче филанкишия.

И като самотник в тази безкрайна, дълга нощ в която дъжда не спира, а кучето вече не вие някъде в близките къщи. Реших да напиша това послание към новия, непознат и новоизлюпен филанкишия, който прониза сърцето ми с глупостите натворени на белия лист. Няма по-страшно нещо от това някой да използва така гръмогласно Аз формата в първо лице единствено число така, че да си прави реклама на собственото си безлично изказване. Самореклама значи! Сигурен съм, че ако беше истински писател или защитник на словото щеше да се покаже като достойна звезда на литературния небосклон, а не да се превръща в поредния недоказан нарцис. Всеки иска да бъде звезда, но има ли място за самостоятелно излъчване на целия този небосклон?

Винаги съм оцелявал, радвам се, че съм жив и слава богу без излишни малформации. Но струва ли си да се боря за мечти, които не са по-стойностни от онези шуробаджанащини останали някъде в миналото. Струва ли си, да обръщам чак толкова внимане на някакъв лайфстайл графоман за който няма срам и свян? Какво ще кажете? Нищо освен да цитирам онзи стар изтъркан израз с който Мишел* от съпротивата казваше – „Слушайте внимателно, няма да повтарям!“ Това, че живота у нас е пълна лудница, си е съвсем наше изобретение и вече десетки години всички се друсат в него като в харлем шейк. Колкото и да мразя един израз „пикайте си уста в уста“ толкова пъти не знам защо трябва да се съобразявам с интересите на някакви хора, имитатори на измислили премислици. Гордо развяващи байряка на собствения си хибрид, като човек, а всъщност не ми е ясно какво точно развяват. Срамът от техните похабени гащи или онова, което всички се съмняват, че може да се развява.  

Драги ми филанкишия в тази дъждовна, ужасна нощ ти пращам тези хиляди танцуващи думи, които могат да смразят патриотичния ти национализъм. Носи си с кеф капата и си върти пишката в такт или както е благоприлично нека да бъде в акт. Забий неизбежния си патриотизъм в онази твоя подкрепяща те компания, която ще ти носи снимката на рамене дори и през векове. Ако все пак решиш да бъдеш един ден човек, то поне махни си феса от главата и продължавай все така да ограбваш интелектуалната собственост на всеки от нас.

А дотогава в едно ще пеят живи и умрели!

* израз от филма "Ало, Ало"