Огледалото има две отражения

Нощем света мълчи. Някъде трепва светлина, или е може би някоя заблудена звезда. Нощем, само нощем усещам мислите си и продължавам да гледам безизразно през стъклото как падат капки дъжд. 

Казват, че луната е отражението на слънцето, някакво... Какво ли е моето? Поглеждам в огледалото и бавно започвам с мисли да рисувам контурите на моето истинско отражение на моето лице. Дали е истинско, не знам? 

Очи, бръчки, мигли, уста, малки пъпчици, сълза...

А денем, денем просто нямам мисли! Само глупаво присъствие и едно отричане на всичко човешко, така, до настъпването на нощта. Всъщност  какво от това, душата ми може без мен да съществува през деня, но през нощта, трудно е.

Само то, моето лице не може без своето отражение в огледалото. Трудно е, дори и дъх да си взема от този грозен и сив свят, който понякога ме обезличава. Как ми се иска да има дъга... нищо че вали през нощта. Искам само малък цвят, от този топлия, който облива сърцето, но какво пък. Някой го има, друг го губи, трети нямат нищо! Празнота.

Замръзнал свят, нощем е! Денят е друг, нощта е друга. А този път хиляди снежинки се сипят навсякъде и цветни кристали се стапят в една безкрайна белота. Бавен миг в който трудно се събуждам и не знам защо продължавам да мълча и да гледам отново в отражението на, не... не в огледалото, в прозореца!

Виждам лицето си чуждо, страшно чуждо зад всички бели снежинки, които летят в ефира. Чувам как някъде в мрака стенният часовник отмерва бавно секундите в тишината. Пак съм аз, пак съм жив и сега съм тук. Насаме с тъмното огледало. Отново потича сълза и мисля, че съм стоял прекалено дълго тук насаме със себе си! Поглеждам в замръзналия свят. Някъде трепва светлина и дочувам прекършения звук на подаващата се луна. Това е точката на моето начало.

Усещам как бавно ме обзема студ, спокойно... това е само някаква измислица и се радвам, че измислих това. Знам, че няма да е скоро лято, няма скоро да почувствам топлина. За сега живея само от онази, която идва с отражението на луната. Всъщност забравих да ви кажа, че скоро няма да съм звездоброец, и няма да гледам простора с телескоп. Може би защото обичам да живея в измисления си свят!

Замръзнал свят, нощем е! Светът мълчи, снегът вали, и всичко около мен отново е празно. Светът – пиян от празни хора. Запалвам поредната цигара. Отражение, истинското аз! Май отдавна забравих да говоря и само гледам как с празен поглед всеки крачи някъде в деня или в нощта...  Паля цигара след цигара и чашата с уиски докосвам с ледена любов. Искам да удавя този образ от нощта някъде. Там където има повече простор. Всъщност искам да се влюбя в някоя звезда. Но, уви единствено снежинките падат и вървят към земята, към нищото, а аз поглеждам през стъклото и виждам някакъв човек минава, с ръце в джоба и шапка на глава,  върви през снега.

Мълча и това ме дразни, защото думите не излизат и в редовете се редят цинизми. Думи... призрачни и прозрачни. Какво пък значат някакви умиращи слова, които нищичко не значат? Единствено остана звукът на нощта, на мрака и онези бавни минути на оргазъм, когато оставам сам със себе си. Не, не искам целувка, не искам любов искам само празен плик и празна поща, стъпки и светлините на нощта.

Когато нощем, светът мълчи и шепнешком задъхан дъжда вали, заглеждам се в локвите и там откривам цяла кошница изпадали звезди! Проблясващи, както в песента... Не съм сам, не искам да съм сам, единствено тръгнах след дългата диря на лунната пътека за да потърся себе си! И не е страшно да ходиш сам през нощта! Няма плашещи места, има само замислени тайни улички и стона на страст от чукащите се наблизо в тъмнината сенки. Колко романтично, в цялата тази студ и сивота.

Бавно нощта се стопява отново и отново. Сутрин е. След поредната безсънна нощ. Поредното изпразване върху белия лист с думи. Ненужни думи. Всъщност отново съм сам с отражението си. Този път в истинското огледало. С чаша горещо кафе и дългия дим на вкусна цигара. Отново вали. Гледам през стъклото на прозрачното огледало и броя през него падащите капки зад стъклото. В очите ми е някак мокро, сякаш падат хиляди звезди, а това са само капчици вода и то зад стъклото. Заедно с дъжда валим... бавно и тъжно.

Аз съм просто случайност или за тези които не ме познават една крехка невинност.