Един час

Всичко, което се случва днес е толкова уникално, хората, природата, приятелите, семейството и всичко което ни заобикаля. С усмивка на уста си казвам, всеки има право да бъде щастлив! 

Всеки има право да бъде обичан! Всеки има право да бъде мразен… Дали обаче това щастие е продиктувано от факта, че всеки разбира нещата според своите разбирания и потребности. 

Поглеждам към часовника и виждам как стрелката се движи бавно и отмерено. Отпивам глътка студено черно горчиво кафе, после следва секунда мълчание, минута мисъл, един час запълнен с писане на букви, срички, думи, редове. Какво мога да направя за този един час?

Преди всичко си давам сметка, че за начало това са, 60 секунди, една минута, и още толкова много секунди и минути пред бъдещето. Нека си представим един чисто нов лист, бял, хартия и веднага искам да спомена, защо точно бял лист. Защото това сме ние, когато сме се родили. Необременени от времето, от покварата, от лошото от хубавото, единствено бялото бъдещето е може би пред нас. Точно така живота започва в тази една минута, този един час, този един ден и така до края… Какво можем да направим за този един час, преди да ни смачка живота? 

Всъщност реших, че няма да добавя думата - за съжаление. Знаете ли защо? – защото всеки се чувства смачкан по този начин, когато различни причини и обстоятелства се намесят. И отново няма да добавя към всичко това – за съжаление, защото иначе всичко ще е толкова изкуствено, като едно ненужно клише! 

Времето винаги има предимство! Особено бъдещето, празно и неясно като белия лист. В следващата секунда се запитах, дали можем да бъдем наречени господари на бъдещето си? Едва ли, то не е животно за да бъде опитомено. Понякога искам да остана бял лист. Искам да остана във времето така, че да не се огъна и да не направя белия лист смачкано поле на разрухата. Искам да бъде всичко равно и гладко. Но в следващата секунда вече ми звучи глупаво и поемам риск да стана захаросан и банален с тези разсъждения.

Какво мога да направя в близките секунди, минути, час така, че маскарадът да не бъде напразен? Реших да спомена какво може да ми се случи в този един час от календарът живот. Това е времето, през което отивам на работа, това е времето, през което намирам време да се обадя на любим човек, да изпратя съобщение по телефона, да кача на борда на поредния самолет 170 души, на които с усмивка на уста да пожелая – „Приятно пътуване!”. 

Това е времето през което мога да намеря време да изям любимия си плод, да изпуша цигара, още една цигара, няколко цигари заедно с две чаши горещо горчиво черно кафе. Това е времето, когато чакаш да се роди новият живот. Това е времето, когато виждаш как спускат ковчега с любим човек. Всичко това за един час, за минута, за секунда, сега. Истината е банална и не случайно живота е монотонен когато извършваш не случайни неща.

Всеки може да направи равносметка пред себе си, с какво е полезен за другия и дали има нужда от някого с когото да посреща трудностите и радостите от живота. Такъв отговор няма да прочетете, той може само да бъде изживян. 

За да избегна ненужните илюзии, че всичко това не може и не трябва да цапа белите листа, хората понякога се заключват в себе си и стават един ненужен класьор пъхнат в чекмеджетата на огромното пространство – живот, чакайки някой да ги купи в бъдещето и да ги постави в по-хубав офис, в по-хубава стая, с милиони звезди в небето, където белия лист ще отразява белотата на своята магия. 

Какъв глупав маскарад. Каква ли велика сила е съчетала човешките качества в едно понякога нужни, друг път не нужни… Най-вече с това, че можем да се научим да лъжем толкова изкусно, че дори можем да преметнем самите себе си. За целия този път, за цялата тази минута, за целия този един час откакто пиша разбрах, че не бива да бъда велик или да се правя на такъв. 

Трябва само да бъда естествен и да бъда честен спрямо себе си и другите. Иначе не се получава, не върви и белия лист се нагъва и става смачкан, използван и ненужен. Понякога обаче ни трябва малко късмет, за да може достойно да напишем на белия лист историята, която ще остане за в бъдещето.

Историята на любовта, на приятелството, на честността. Има обаче една поквара, наречена самота – тя е единствената лъжа, която се заблуждава и остава да чете сама в белите страници. 

Аз не искам да бъда бял лист, не искам да бъда поредния мозък без гънки. 

Напротив благодарен съм на този, който за секундата, на минутата, на часа реши да ме унищожи, да ме смачка, да ме изпързаля, да ме употреби, да ме захвърли и да се отърве от моето присъствие. 

Това ме прави силен и именно тогава разбирам в този огромен тежък период или момент, колко много ценност имам, каква истинска стойност съм самият аз!

Всъщност никой не може да си представи колко съм самотен и тъжен…