Кънки с остър връх

Денят обещаваше да бъде хубав, студено и леко ветровито. На небето имаше множество облаци, и слънчевите лъчи се прокрадваха дяволито. Настаних се на мястото си в самолета.

Винаги предпочитам седалката, която е до пътеката не само защото спокойно мога да наблюдавам всички около мен, но и се чувствам по-комфортно. Екипажът изпълни с артистична неподправеност всичките си „упражнения” относно безопасността и сигурността по време на полета и зачаках онзи момент, в който 20 тонното чудовище наречено самолет, който изви криле във пространството. Това е върховен момент. Всичко около теб е в неистов шум от грачещите мотори, сила, тяга, скорост /230км.ч./ и … след това безкрайният ефир. Със задоволство напусках отново България... Прибирах се в къщи...

Обичам да пътувам със самолет. Обичам, когато съм там, горе над облаците да чувствам спокойствието и да се наслаждавам на пейзажа от облаци, слънце, форми и онзи бял цвят, който е навсякъде. Отново съм на път и отново оставам сам с мислите си. Часовете на размисъл са пред мен и единствено спокойствието се нарушава от преминаващия екипаж, който разнася напитки и закуски. Това беше в петък дата 26 ноември…

Денят обещаваше да бъде хубав, въпреки, че беше много студено със сняг и много пред коледно настроение. Беше неделя, и както винаги този почивен ден останах със семейството си до обяд, след което много ентусиазиран реших, че трябва да посетим традиционния коледен базар с много магазинчета и атракциони.

Всяка година по света има подобно събитие, където се събират всички да изпият чаша топло вино, или топъл шоколад. Децата ядат на воля бонбони и розов памук. Истинско щастие за очите и душата. Речено сторено, отидохме на този базар и настроението ми се покачваше с всяка изминала минута. Исках всичко! Накупихме на децата и за нас нови шапки, ръкавици, очакваше ни зимната пързалка на която мало и голямо се изсипваше да кара кънки. Вече бях в почти истерична радост, защото музиката, светлините и народа създаваше необходимото настроение, което рядко ме спохождаше в последно време. Улисан в работа, нерви, напрежение и тежко ежедневие това място беше истински еликсир за релакс и много, наистина много настроение.

Качихме се на кънките и се смесихме с тълпата, която караше бавно и спокойно. Аз обаче реших да се пошегувам с дъщеря си и започнах да имитирам, че падам и се подхлъзвам и а, а, а падааааааам и наистина паднах. Сигурно писъкът, който съм надал е бил ужасяващ, защото много хора се спряха около мен и детето ме гледаше с насълзени очи и не можеше нищо да направи, а аз умирах от болка. Левият ми крак се беше огънал, усещах пареща болка, която преминаваше като удар от ток през цялото тяло. Така и не разбрах кога дойдоха медицинските лица, веднага обездвижиха крака и ме пренесоха на сигурно място. Само след минути дойде линейка и след още няколко минути се оказах в Спешното отделение на една от белгийските болници в столицата – Брюксел, „Saint Jean” или Свети Иван или както искате го превеждайте.

Въобще не съм мислил, че отпуската ми ще завърши по този начин и въпреки молбите ми към този и онзи светия в мислите си, кракът да не е счупен – грешката, както казва съпругата ми, се оказа вярна!

Счупена кост на две места и още една която беше почти раздробена! Честито на печелившите, това щеше да ме остави на земята за много дълго време! Щях да започна работа някъде в началото на януари, и за всички празници в края на годината трябва да съм прикован към леглото и… въобще без думи!

Станалото, станало си казах дай да търся начин да се възстановявам по-бързо! Това беше първата ми мисъл. Оказа се, лошото идва винаги с още по-лошо. Новината, че влизам в болница ме шокира, а беше само неделя вечер. Още по-смразяваща беше новината, че щели да ме оперират. Глупости си казах, аз по стар български обичай! Тези нещо са се объркали, как така ще ме оперират, нямат си друга работа, не може ли да ме наместят гипсират хайде по-живо и здраво кой откъде е!

Да, но не! Бях опериран по спешност в понеделник сутрин и слава богу вече съм много добре, много добре!

Започнах този материал с това не да ви занимавам с моите битовизми и болки, които преживях в последните дни, а с това да ви разкажа какво представлява здравното обслужване в една съвсем никаква и обикновена болница в която попаднах по чиста случайност. Едновременно с това си правете заключения и за функционалността на здравната осигурителна система на една държава, като Белгия. В интерес на истината това е първото ми сериозно сблъскване със сериозна интервенция откакто живея със семейството си тук от има няма 10-ина години. Започвам малко отдалече за да изясня картината:

Във всяка държава по света социалната система функционира с една единствена карта, която осигурява с национален номер вашата идентичност , в нея се съхранява цялата осигурителна история, здравно осигуряване и т.н. Във всяка болница, при всеки лекар, във всяка аптека има четци към компютърната система свързана с националния осигурителен институт.

В Белгия има около 19 осигурителни здравни компании. Всяка от тях има своя система на поддръжка и функционалност но общото между всичките е, че работят за благото на човека. В подкрепа на човека! Разбира се тази карта няма да функционира ако този човек, не е социално осигурен. Това означава платени осигуровки, пенсии, здравни и прочее. Всичко до тук добре! Какво става ако имате такава карта и тя не функционира. Не ползвате никакви привилегии от социалната система, няма намаления за лекарства, няма връщане на разходи по лечение и т.н.

Бях изумен, как по най-финия начин в спешното отделение ме помолиха дали случайно не си нося тази карта с мен! Да, носех я представих я и нещата потръгнаха. Скенер, лекари, санитари, всички хукнаха да ме обслужват. Защото аз човек от средната класа който съм част от обществото, с тези мои платени осигуровки им осигурявам и работа, а повярвайте ми всички по света обичат да си вършат работата, защото конкуренцията е смазваща и винаги може да се намери някой по-добър! А това е непростимо.

Изпуснах момента да ви кажа, че веднага ме надупчиха с инжекции с обезболяващи, включително и такава която се бие за да не се получи тромбоза в крака докато минел оттока и… в миговете от напрежение и неизвестност си спомних само усмихнатото лице на момичето, което ми снима крака със скенера. Едно мило същество, с проявена загриженост защото два дни след това се появи в отделението да ме потърси и да види как съм! Със същата мисия двамата санитари от линейката ми се явиха да ме поздравят и да видят как съм в болничната стая. Казах си, много мили хора, колкото и да бях изплашен, тяхното присъствие и подкрепа значат много! Защото така хората показват своята човечност.

В цялата тази галимация имах 2 ма /медицински сестри/ не знам в България как се назовават тези лица но по цял свят те са Infermiere – или фелдшери, които се бъзикаха с мен и когато ми слагаха първият гипс за фиксация на крака до операцията се изпомазахме като децата с гипс по носа, по врата и т.н. такава била традицията. Спомените ми от Пирогов преди години бяха изпълнени с много мъка, тъга и намръщени физиономии, които дори не искаха да те приемат без да си донесъл нещо в торбата.
Както и да е, озовах се в супер легло, което се настройва от двете страни на дръжките с бутони в зависимост от това каква поза ти харесва. С вдигнати крака, свит гръб, седнало положение, легнало и каквото може да се сетите. Удобно легло си казах може да свърши добра работа и така потеглих легнал облечен с шарена пижамка на малки мечета към стаята си! Оказа се, че осигуровките ми са платени и всичко е наред, и мога да си позволя стая за 2ма души.

Топло, с два телевизора, телефон, гардероб, хладилник, подвижна масичка, инвалидна количка, баня, тоалетна с биде и разни такива придобитъци, които ти служат в ежедневието. До мен спеше един дядо на 84 години, но пропуснах да ви кажа, че между нас можеше да си пуснем с дистанционното перде, така, че да не си пречим един на друг. Разглеждах с любопитство бутоните на дистанционното, което висеше до мен. Имаше бутони за всичко, за телевизора, за това да извикаш персонала включително и за това да си пуснеш щорите ако има слънце! В малък отвор отдолу на дистанционното можеше да си включиш слушалките с които да гледаш телевизията и така…

Операцията мина супер успешно, излишно е да ви обяснявам, че ми предложиха няколко варианта за анестезия и аз избрах епидуралната, която я вкарват в гърба. Бях обездвижен изцяло с левия ми крак и така и не разбрах, кога ме оперираха. Няма постоператоарен стрес, няма студени и топли вълни защото ме покриха с топли одеяла а между тялото ми завивките сложиха някаква материя в която включиха маркуч подаващ топъл въздух. В операционната имаше музика и операционната сестра ме попита дали имам претенции за музиката, защото имало класация по някакво радио, ако искаме да го слушаме. Съгласих се! Няма да ви обяснявам какво настроение кипеше в операционна №2 за времето 2 часа и 40 минути. Такъв смях падна и как ми предложиха след операцията да отидем да хапнем един Макдоналдс. Смях. Припомних си последната ми операция направена в Пирогов. Не можаха да ме събудят 5 часа като за това ми биеха шамари и ми крещяха, като на файтонджия. Беше кошмарно… и въпреки, че си плащах ме бутнаха в обща стая с разни типове и въобще всенародна веселба.

Разказът ми може да продължи в същия дух, да сипя суперлативи за персонала, които се оказаха невероятни професоналисти. Болницата ми поръча патерици за тяхна сметка, които са последния вик на модата, както ми предложиха и транспорт до в къщи, ако нямаме подходяща кола за транспорт. На излизане, не пропуснаха да ми пробутат 2 анкетни листа с които трябваше да изразя мнението си за сървиса и отношението на персонала. С изключение на една чистачка, всички бяха на ниво, но в последствие разбрах, че последната личност е от албански произход и си казах, нека да не и е простено! Нека да я насоля както аз си знам, защото ако тя идва с албанския си манталитет и произход да работи на такова място, то тя не го заслужава. Като продължение на всичко това, още по-приятно чувство оставиха у мен лекарите и сестрите, които сменят гипса.

Разбира се, че гипса не е като при нас, той е толкова фин и лек само под формата на превръзка и то цветна. Като капак на всичко ме попитаха, какъв цвят искам да бъде превръзката. Имаше всякакви цветове, на цветчета, имитация на тигрова кожа, петна от крава и … така…

Седя в момента и дописвам тези редове и си спомням разказа на Мая, в който тя излагаше впечатленията си след раждането на малката Йоана. Спомням си за дългите разговори със Стела, когато нейната малка принцеска имаше проблеми също с разни недоказани медицински лица. Спомням си много от това, което сме си писали през времето за това, кой какви несгоди и патилански „царства” е посетил в родното ни мило здравеопазване.

Въпросът неотменно е: „Докога?” – ще търпим тези простаци да ни управляват и ще бъдем вечните изкупителни жертви. Докога тези, от които зависи здравето на цял един народ ще се подиграват с реалните си пациенти или клиенти, така, че винаги да доминират с това тяхно арогантно присъствие? Докога? Последният хит, който чух от устата на жена ми е бил за една нейна приятелка, която бременна в 7 месец отива на видеозон и лекарят не и слага гел. Отговорът на Защо? – мииии то има останало от предишната, така, че лягай и не говори!

Ако мислите, че заслужавате подобно отношение, то това е някаква висша форма на жесток мазохизъм. Ако ли не, припомнете си началото. Сядате в едно малко кресло, чувате шума на двигателите на самолета и се понасяте над облаците в очакването на нов живот. Някъде, където названието и понятието човек има стойност. Някъде, където ще ви глезят като мен… между другото пропуснах да спомена, че всеки ден минаваше сестра и предлагаше меню за закуска, обяд и вечеря, в което имаше дори и алкохолни напитки.

Преди да бъда приет в болницата - това е първото ми обездвижване на крака!

… ай сиктер бе бай Страхиле…

PS

Връщането на средства по лечение в повечето клиники по света става, чрез кредитиране от страна на осигурителната компания, това става само с едно писмо, и една специална бланка. Тя служи за това, парите да бъдат преведени предварително, като разликата от цената на болницата и това, което покрива компанията е разлика около 20 процента които аз трябва да заплатя. Не знам дали ще ме разберете, но ще ви покажа, когато му дойде времето!