През годините на изминалия преход загубих истинската диря и бройка на всички нещастия, които сполетяха невинни човешки същества. Пореден траур! Пореден момент за размисъл над това колко струва и дали изобщо има цена човешкия живот. В този ред на мисли, си спомних за прекрасните думи написани от Йовков в „По жицата”: "Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!”
Каквото и да кажа в послепис, всичко ще бъде, като изтъркано клише. Именно поради тази причина днес реших да разсъждавам бегло върху темата: „Притежава ли съвременния българин истинска духовност?” Думата духовност е обединение на много състояния и значения. Всеки за себе си може да я тълкува както си пожелае. Защото границата между фанатизма и истинската духовност е напълно невидима за един материалист. Материалистите не си дават сметка, че също вярват в материализма единствено поради убежденията си, а не поради някакви строго научни доказателства.
От друга страна, днес има една тенденция хората да се доверяват на науката до степен в която я приравнява с религията. Ако разгледам духовността, като израз и същност на духовните добродетели, то тогава истинската духовност не притежава редица от приписваните й качества. Например националност. Поради тази причина, не може да съществува Българска или пък Американска духовност, така както истинската щедрост не може да бъде нито Албанска, нито Японска. Нея или я има или не!
Ако разсъждавам относно това дали българинът е духовно извисен човек и дали вярва в силата на Бог и природните закони, то мога да обобщя, че българина е всичко друго, но не и вярващо същество. В този смисъл мога да се спомена и значението на атеизма във вид, който се среща само на теория при някои хора. Човекът е природно религиозно същество - то носи вярата в себе си като част от човешкия генотип. Именно тези размисли ме накараха да помисля отново и отново, за последователността и връзката между събития и време, които ни преследват в ежедневието. Може да звучи изтъркано, но една мисъл на Ани Безант не ми дава мира през цялото време, когато пиша този материал. В нея се казва, че:
“Това, което човек би направил за своя брат по плът, който му е по скъп от самия него, е мерилото за онова, което дължи на всеки, който споделя с него единия живот.”
Това, което ми дава сила в този гаден живот е моралното задължение, че човечеството трябва да търси чрез усещане на Божественото в себе си. Една сила и едно учение заложено в католицизма и неговата роля при възпитанието на съвременното поколение. Ако проследя обаче зависимостта между божественото начало и истинския живот то несъмнено мога да цитирам в този случай Джон Ледис Мактагърт. Негова е теорията, че: … „и най-добрите хора, когато умрат не са на такова ниво на интелектуално и морално съвършенство, че да са готови веднага да влязат в рая”… Това обикновено се признава и затова обикновено съществува в отговор на една или две алтернативи. Ще се спря на две от тях:
Първата, че в момента на смъртта става някакво несъизмеримо усъвършенстване извън всякакви мащаби, които изобщо не могат да се наблюдават в живота… Другата и по вероятна алтернатива е, че процесът на постепенно усъвършенстване може да продължи във всекиго от нас след смъртта на настоящото ни тяло… Липсата на спомен не изключва непременно вероятността за усъвършенстване в протежение на много живота… човек… който умира, след като е придобил познание.
Всеки човек обаче, придобива някакво за да може да навлезе в новия си живот, лишен от своето знание, но не и лишен от нарасналата сила и изтънченост на ума, който е развил, докато е придобивал знание. В такъв случай във втория живот /това е само предположение/ ще бъдем по-мъдри и така ще изкупим грешките, които са станали в първия… Няма съмнение, че характера може да остане детерминиран от събитие, което е било забравено. Аз съм забравил голяма част от добрите и лошите деяния, които съм извършил в настоящия си живот. И въпреки това, всяко от тях трябва да е оставило следа в съзнанието ми. Така човек може да пренесе и в следващия си живот предразположенията и склонностите, които е развил чрез моралните състезания в този живот…
Второто – това е любовта! Тук проблемът е по-важен защото аз мисля, че именно в любовта и в нищо друго, всяко живо същество намира не само висшата стойност на живота, но и висшата реалност на живота и истина за Вселената…
С годините се забравят се много неща от живота, остава само мъката по загубения човек. Тук е мястото да спомена за всички тези, които изгубиха нелепо живота си в България през последните години в катастрофи, в ледени пързалки, инциденти по вода и суша. Загубеният човешки живот, приятели, роднини всичко, което някога някой е градил с години, вече е минало! Смъртта прекъсва процеса, който продължава години. Със смъртта всички отнасят тайната, която е споделяна между близки хора. Много услуги, много часове на щастие и печал. Но това всичко вече е отминало. Нека почиват в мир тези, които някога сме обичали и сме били с тях. За някои смъртта оставя траен отпечатък в настоящето, но никога, абсолютно никога не може да бъде забравена истинската любов! По същия начин, макар и цялата памет за любовта през един живот да се изличи от смъртта, стойността никога не се губи! Независимо в кой живот сме или сте, любовта е по-силна от това, което се е случвало преди!
Темата е необятна за разсъждения, именно поради това оставям вратата отворена за разсъждения и мнения. Ще завърша материала с една мисъл на уважавания от мен Алберт Айнщайн, който има много добро обобщение, и в която се казва:
“Много трудно е да обясниш това чувство на някого, който е напълно лишен от него, особено като не съществува никакво съответстващо му антро-поморфическо схващане за Бог. Индивидът чувства колко са нищожни човешките желания и цели, а каква грандиозност и изумителен ред се разкриват, както в природата, така и в света на мисълта. Той гледа на индивидуалното съзнание като на вид затвор и желае да изпита вселената като едно цялостно значение.”
Каквото и да кажа в послепис, всичко ще бъде, като изтъркано клише. Именно поради тази причина днес реших да разсъждавам бегло върху темата: „Притежава ли съвременния българин истинска духовност?” Думата духовност е обединение на много състояния и значения. Всеки за себе си може да я тълкува както си пожелае. Защото границата между фанатизма и истинската духовност е напълно невидима за един материалист. Материалистите не си дават сметка, че също вярват в материализма единствено поради убежденията си, а не поради някакви строго научни доказателства.
От друга страна, днес има една тенденция хората да се доверяват на науката до степен в която я приравнява с религията. Ако разгледам духовността, като израз и същност на духовните добродетели, то тогава истинската духовност не притежава редица от приписваните й качества. Например националност. Поради тази причина, не може да съществува Българска или пък Американска духовност, така както истинската щедрост не може да бъде нито Албанска, нито Японска. Нея или я има или не!
Ако разсъждавам относно това дали българинът е духовно извисен човек и дали вярва в силата на Бог и природните закони, то мога да обобщя, че българина е всичко друго, но не и вярващо същество. В този смисъл мога да се спомена и значението на атеизма във вид, който се среща само на теория при някои хора. Човекът е природно религиозно същество - то носи вярата в себе си като част от човешкия генотип. Именно тези размисли ме накараха да помисля отново и отново, за последователността и връзката между събития и време, които ни преследват в ежедневието. Може да звучи изтъркано, но една мисъл на Ани Безант не ми дава мира през цялото време, когато пиша този материал. В нея се казва, че:
“Това, което човек би направил за своя брат по плът, който му е по скъп от самия него, е мерилото за онова, което дължи на всеки, който споделя с него единия живот.”
Това, което ми дава сила в този гаден живот е моралното задължение, че човечеството трябва да търси чрез усещане на Божественото в себе си. Една сила и едно учение заложено в католицизма и неговата роля при възпитанието на съвременното поколение. Ако проследя обаче зависимостта между божественото начало и истинския живот то несъмнено мога да цитирам в този случай Джон Ледис Мактагърт. Негова е теорията, че: … „и най-добрите хора, когато умрат не са на такова ниво на интелектуално и морално съвършенство, че да са готови веднага да влязат в рая”… Това обикновено се признава и затова обикновено съществува в отговор на една или две алтернативи. Ще се спря на две от тях:
Първата, че в момента на смъртта става някакво несъизмеримо усъвършенстване извън всякакви мащаби, които изобщо не могат да се наблюдават в живота… Другата и по вероятна алтернатива е, че процесът на постепенно усъвършенстване може да продължи във всекиго от нас след смъртта на настоящото ни тяло… Липсата на спомен не изключва непременно вероятността за усъвършенстване в протежение на много живота… човек… който умира, след като е придобил познание.
Всеки човек обаче, придобива някакво за да може да навлезе в новия си живот, лишен от своето знание, но не и лишен от нарасналата сила и изтънченост на ума, който е развил, докато е придобивал знание. В такъв случай във втория живот /това е само предположение/ ще бъдем по-мъдри и така ще изкупим грешките, които са станали в първия… Няма съмнение, че характера може да остане детерминиран от събитие, което е било забравено. Аз съм забравил голяма част от добрите и лошите деяния, които съм извършил в настоящия си живот. И въпреки това, всяко от тях трябва да е оставило следа в съзнанието ми. Така човек може да пренесе и в следващия си живот предразположенията и склонностите, които е развил чрез моралните състезания в този живот…
Второто – това е любовта! Тук проблемът е по-важен защото аз мисля, че именно в любовта и в нищо друго, всяко живо същество намира не само висшата стойност на живота, но и висшата реалност на живота и истина за Вселената…
С годините се забравят се много неща от живота, остава само мъката по загубения човек. Тук е мястото да спомена за всички тези, които изгубиха нелепо живота си в България през последните години в катастрофи, в ледени пързалки, инциденти по вода и суша. Загубеният човешки живот, приятели, роднини всичко, което някога някой е градил с години, вече е минало! Смъртта прекъсва процеса, който продължава години. Със смъртта всички отнасят тайната, която е споделяна между близки хора. Много услуги, много часове на щастие и печал. Но това всичко вече е отминало. Нека почиват в мир тези, които някога сме обичали и сме били с тях. За някои смъртта оставя траен отпечатък в настоящето, но никога, абсолютно никога не може да бъде забравена истинската любов! По същия начин, макар и цялата памет за любовта през един живот да се изличи от смъртта, стойността никога не се губи! Независимо в кой живот сме или сте, любовта е по-силна от това, което се е случвало преди!
Темата е необятна за разсъждения, именно поради това оставям вратата отворена за разсъждения и мнения. Ще завърша материала с една мисъл на уважавания от мен Алберт Айнщайн, който има много добро обобщение, и в която се казва:
“Много трудно е да обясниш това чувство на някого, който е напълно лишен от него, особено като не съществува никакво съответстващо му антро-поморфическо схващане за Бог. Индивидът чувства колко са нищожни човешките желания и цели, а каква грандиозност и изумителен ред се разкриват, както в природата, така и в света на мисълта. Той гледа на индивидуалното съзнание като на вид затвор и желае да изпита вселената като едно цялостно значение.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар