Спомен

Годината е 1989, няколко месеца преди големите промени в България. Бях студент втори курс точно преди заветния изпит по „Теория на превода”. Имах колежка от Видин, която се казваше Матилда. Заедно се „мъчихме” над трудната материя, която ни преподаваше доцент Васко Василев, един от добрите български преводачи, специализирал в „Сорбона”, превеждал на конгреси и конференции на партията дори и на самия Г. Димитров. Всичко това е минало и останало, като добър спомен от преди 20 години.

В съвременния свят на злото, глупостите, неувереността и съмненията, наричани от една моя приятелка и уважавана от мен авторка „съществуване”, има нещо, за което си струва да живееш. Всъщност те са две. Първото е – любовта, второто е приятелството!

В случая ще разкажа за приятелството, защото спомените от студентските години са нещо хубаво, нещо което се помни, както в онази хубава песен на „Тоника” в която се пееше, за „старите приятели”. Спомените ме върнаха във времето, когато си давахме обещания, „цъфтяхме” от ум и показност. Тепърва живота ни очакваше в тежките си обятия за да ни предложи много дискомфорт, радости, възможности, успехи и провали.

Човешки съдби.

Някои мои колеги казваха още тогава, че съм по-умен от другите, но аз не го показвах. Имах вродената дарба да не парадирам с всичко това, което имах и продължавам да имам. Щастие, успех, любов, пари… Всичко за което някой някога е мечта. Към мен живота е благосклонен. Може би защото никога не съм преследвал като яростна цел всичко това, но това е друга тема. В общи линии нямам нагласа да бъда лидер, но обичам да живея с възможностите, които живота ми поднася.

Едно обещание обаче ме върна назад във времето, което поех като ангажимент към моята приятелка от студентските години. Тогава изглеждаше неизпълнимо, но сега разбрах смисъла на сентенцията: „Обещавай само онова, което можеш да дадеш, после дай повече, отколкото си обещал.”



Имах някои провали но и много успехи в живота. Сега сме 2009г., и точно преди да замина със семейството си за Париж /град, който обичам и съм посещавал поне над 40 пъти в живота си, като съм живял там/ си спомних изведнъж за обещанието, което си дадохме с колежката ми:

„Който от нас отиде един ден в Париж, непременно да отиде на гроба на Едит Пиаф и да остави една червена роза на гроба и!”

Безумно, но факт!

Споделих това със съпругата ми, а тя е доста отговорен човек и прие присърце всичко това и речено сторено!

Вече изминаха две седмици от последната ми визита във френската столица и имах „неблагоразумието” да вкарам децата ми на посещение в известното гробище Пер Лашез (на френски Cimetière du Père Lachaise). Най-голямото гробище в Париж и едно от най-известните в света. Наречено е на Франсоа де ла Шез, в чиято градина е изградено. В началото на 19 век доста нови гробища в Париж трябвало да заменят старите. Така били изградени: на север - Монмартр, на изток - Пер Лашез, на юг - Монпарнас, както и разположеното в центъра на града гробище Паси. Първото погребение в Пер Лашез - на едно 5-годишно момиченце - се състояло на 21 май 1804 г.

Със сигурност на някои от вас няма да им хареса тази тема, други ще ме помислят за луд, но аз държах да изпълня тази част от това обещание. Разхождахме се с часове на това място. Успяхме да посетим местата, където са погребани хиляди известни личности, като: Изидора Дънкан, Едит Пиаф, Шопен, Волтер, Керубини, Балзак, Джим Морисън, Ив Монтан, Колет Бодар, Молиер, Оскар Уайлд, Мария Калас, Жорж Бизе, Сара Бернхарт и още хиляди други… Последните споменати успях да уважа с присъствие на гробовете им, както и традиционното: „Почивай в мир”!

Това са известни автори, представители на културата и изкуството. Хора оставили трайна следа в историята на човечеството.

Предлагам ви малка разходка в гробището „Пер Лашез” в Париж. Надявам се да не отегча уважаемия читател. Надявам се с това да не предизвикам мисли, че се опитвам да превърна сайта в дълбоко религиозен или нещо такова. Не! За мен това беше едно невероятно изживяване, така както французите казват, че: тук статуите са повече от произведения на изкуството.

„Матилда, аз изпълних обещанието си! Оставих червената роза …”